За автора  
  Предговор  
I. 
Прирoдогеографски сведения  
II. 
Из далечното минало  
III. 
През годините на Османското робство  
IV.
От Освобождението до края на войните (1976 - 1918 г.)  
V.
Развитие между двете световни войни (1918 - 1945 г.)  
VI.
Бит и култура  
  Послеслов  
 
Приложения:
 
1. 
Родословие на първозаселниците  
2. 
Народни песни  
3. 
Списък на убитите през войните  
4. 
Списък на участниците в Отечествената война  
5. 
Списък на участниците в Кооперация "Взаимна помощ"  
6. 
Списък на завършилите Висше образование  
7. 
Списък на Директорите на училището  
8. 
Списък на началниците на ТПС в селото  
  Фотоси  
  Корица  
   
 6

Глава III.


СЕЛОТО В ГОДИНИТЕ НА ОСМАНСКОТО РОБСТВО


1. Селищни и демографски промени до края на XVIII век.


Една година след завладяването на Ямбол и разчистването на пътищата за нови османски завоевания лично Мурад предприел през 1374 г. нов поход и завладял Карнобат и Айтос1 Явно е, че именно при този поход били завладени Войнишките възвишения и селищата около тях. Местното население, отличаващо се със силния си войнишки дух и предаността си към българската държава и християнската вяра, оказало твърда съпротива на завоевателите. Но въпреки това както крепостта, така и селата около нея били превзети от многобройните османски орди.
След падането на българската държава под османска власт, селото с българско население, намиращо се между реката в Кабите и главния път Преслав-Цариград (пътя Стамболу), запазило българското си име Войник. Изглежда то било доста голямо селище, защото и днес личат следите от българската църква “Света София” и аязмо към нея. Наоколо също има гробище. Според някои документи, тук се намират Войнишките гробища или още Мизарлъка (гробището). Правените по различни поводи изкопни работи, потвърждават тяхното съществуване. При проучванията, които съм правил сред населението, се твърди че тук е било първото село Войник. (На населението на сегашното село Войника аязмото е известно като Стратия Ивановото аязмо в Кабите). Изглежда че през първите векове на робството възвишенията разположени източно от р. Тунджа, включително и Войнишките възвишения, получили турското име “Бакаджик”, което на български означава “Виждам отдалече”, а според Б. Нейков - “Ще види”. 2
Твърдата съпротива на българите от селото принудило султана да го възстанови като войнишко селище. Войниците (войнуците) принадлежали към раята с особен статут в Османската империя. Те били част от военизираното население, което по време на война трябвало да участва във военните походи, а в мирно да се грижи за султанските коне, в замяна, на което получавало определени привилегии.3 “Още с поробването на България - твърди д-р С. Табаков, селяните му били надарени с войнишки привилегии срещу задължението да придружават обозите на турската армия, да поправят пътищата по време на поход, война и др.4 А в мирновременния период поема пазенето на важните пътища, по които безпрепятствено да преминават войска, хазна, поща и разни пратеничества. Селяните са задължени да осигуряват и прехраната на преминаващите.
През следващите десетилетия обаче поробителите увеличават повсеместната ангария, засилват се жестокостите, грабежите и насилията, нараства тенденцията към приравняване на войнишките села към положението на обикновената рая.
Свободолюбивото войнишко население от с. Войник не могло да се примири с тегобите и униженията и решава да търси спасение далече от поробената родина. Селяните се организират и тръгват да се преселват в Седмоградско-Австрия. По пътя обаче били застигнати от султанските пратеници в м. “Цареви сливи” на 5 км преди Панагюрище. Въпреки дългите увещания те не склонили да се върнат, но се съгласили да останат на това място. След като живели тук известно време поради лошите условия и лошата вода се преместили в Панагюрище като запазили войнишките си привилегии.5 Според авторът на историята на град Панагюрище преселването на 200 семейства българи и 12 семейства цигани от село Войник, Ямболско в Панагюрище е станало между 1483 и 1493 г. т.е. само век след заробването на българските земи. В запазените предания се казва, че тези войничани основали град Панагюрище, но поради неприятности с турската власт след време част от тях отново се изселват и основават историческото село Батак.6
Някои историци са склонни да приемат тази версия. Това твърдение, което е далечен спомен у жителите на днешното село Войника, е малко вероятно, тъй като Батак е твърде далеч от Панагюрище, а и в историята на с. Батак не се споменава за такова заселване. Като че ли е по-достоверно да се приеме, че след като старите войничани пристигнали в Панагюрище, една част от тях се заселили из околните села и махали, включително и в сегашното село Бъта. А старото му име е Бътава и се намира на около 7 км югозападно от Панагюрище. Местното население на с. Бъта обяснява, че старото име на селото идва от батак, батакливо място т.е. блатисти места. Именно по тази причина се появява преданието за основаването на Батак от войничани. Известно е също, че според проучванията на миналото на гр. Панагюрище част от заселниците от Ямболския край се разпръсват и заселват из околностите му.
Изоставеното и запустяло място на дотогавашното с. Войник-Ямболско населението от околните села започнало да нарича Войнишки юрт (старото село Войник). Така приключва съществуването си това първо село Войник, оставило траен спомен сред населението на днешното село.
Както по отношение на съществуващите селища, така и на народността на техните жители съществували от края на XV до края на XVII век, в землището на днешното село Войника нещата са твърде неясни. Изглежда, че поради своеволията на османските власти над местното българско население в районът около Войнишкия Бакаджик (ако изобщо е имало такова), настъпват тежки времена. Няма достатъчно данни и за съществуващите там селища.
Един от най-ранните документи съдържащ сведения за градовете и селата в Ямболската каза е данъчният регистър от 1608-1610 г. на староперсийски език, съхраняван в НБ “Кирил и Методий” и публикуван от историка Ив. Дундаров. От него се вижда, че между 80 села в Ямболската каза се споменава и с. Саатлю, намиращо се в землището на днешното с. Войника. Фактът че населението му плащало данък за 90 ханета (данъчни облагателни единици състоящи се от 5 до 8 души), показва, че то било голямо селище и играело важна роля в живота на този край. Името му, което преведено на български означава “часови, смяна на часовите” показва, че то също изпълнявало определени войнишки функции. Заедно със седем други съседни села като Башалий (Първенец) Сурджалии и др.. охранявали пътищата през Марашкия и Рижкия проход.7
Не се знае къде точно в днешното землище на с. Войника се е намирало с. Саатлю. Възможно е то да се е намирало в м. “Караач” - източно от Малките баири и от пътя Преслав-Цариград, където и сега личи голямо гробище.
В едно предание, запазено сред местното население се казва, че жителите на с. Саатлю са имали задължението да привеждат през своята мера турската хазна, която се предавала от пост на пост. Когато хазната следвало да потегли от даден пост, охранителите запазвали голям огън, с който сигнализирали на следващия пост да я посрещне и преведе безпрепятствено през своята мера до следващия такъв. Такъв пост имало в с. Автан (Недялско), от който те приемали хазната. Изглежда този участък от пътя е бил доста труден и опасен, защото в района на Войнишкия Бакаджик преминавал през голяма гора. Преспиването почти винаги е ставало в селото Автан, за да може да се премине гората през светлото на деня.
Известно е, че по този път: Преслав-Одрин-Цариград, по-късно сред населението известен като Везирски път през 1699 год. преминава австрийската мисия за Цариград. В своя пътепис Симперт пише: “Тръгването е от Виена и на 20 октомври 1699 г. мисията ни пристига в Русе. После в Карнобат. Пренощувахме в Автан... На другия ден тръгнахме за Еникьой (Каменец), после в Папазкьой (Попово)”. Авторът отбелязва по-нататък, че по това време Тракия не е била гъсто населена и по пътя си пътешествениците не съгледали ни един град, ни една крепост, понякога през цял ден не виждали ни едно село.8
От едно предание се знае, че в днешното войнишко землище се появило и друго селище, което носело името Отлукьой. Според сведенията на д-р С. Табаков събрани през 1905 г., то се появило преди около 200-250 години т.е. през втората половина на XVII. Не се знае дали е било турско или българско, но името му, което на български се превежда като Сеново, говори че и то било свързано с някакви войнишки задължения.
Дали през тези векове в землището на с. Войника са съществували и други села и дали в тях е живяло българско или турско население също не се знае. Знае се обаче, че през XVII в.9 районът около Бакаджика започнал да придобива български облик. В този край от Балкана започнали отново да слизат заселници и да усвояват запустелите земи. Според преданието населението на непокорното село Асеновец, Сливенско слязло в равнината и се заселило в Сливен и в околните села. Част от тях склонили, ако им се дадат войнишки привилегии, да се заселят във Войнишкото землище.10 Така се появило второто село Войник, чийто руини се намират на 1,5 км североизточно от сегашното село в местността “Абаджи юрт” (Абаджийско село). Намиращо се на западния бряг на реката Кабите по-далече от пътя Преслав-Цариград. П. Делирадев твърди: “Абаджи юрт е основано от преселници от запустялото село Асеновец, Сливенско. Част от непокорните му жители склонили да се преселят в село Войник, като им се дадат войнишки привилегии, а друга част се разпръснали в околните села”.11 Заселниците дошли от планината със занаята си на абаджии-шивачи на аби или търговци на аби. Естеството на района наложило новозаселниците да поемат и войнишките задължения.
От разказите на възрастни селяни научаваме, че местонахождението на второто село Войник е именно там, където сега се намира местността “Абаджи юрт”. За това събитие спомените са по-свежи. Според проучванията пак на д-р С. Табаков жителите на сегашното с. Войника давали за него по-точни и верни сведения. Те считали, че там било селото на техните предци.
Някои, макар и косвени сведения, показват, че през XVIII век селото не само съществувало, но поддържало тесни връзки със съседните села. Особено ценни са сведенията съдържащи се в книгата на Балчо Нейков “Факийски предания”. Преди всичко от нея става ясно, че с. Войник е родно място на един от малко известните български войводи - Испир войвода. Става известно също, че майката на факийските войводи Стоян и Вълко Никови Бимбелови, баба Лава Никовица е от с. Войник и е от рода на Испир войвода. От запазените преписи на надгробни плочи във факийските гробища на нейни близки може да се съди, че с. Войник е съществувало както през първата, така и през втората половина на XVIII век.12
По това време българското население започва да оказва организирана съпротива на поробителите. За Ямболския край особено непоносими били годините на кърджалийските набези. От друга страна постепенно войниклъкът не само упада, но и се изражда. Специално за войниците от с. Войник д-р С. Табаков съобщава: “Селяните от това второ село Войник, всяка година, когато дойде Гергьовден, време за коситба, всички селяни на възраст от 25 до 50 години, като въоръжена команда и особен байрак отиват в Цариград да косят ливадите и да гледат конете на султана”13, което било истинско унижение за тях. Преданието разказва, че по едно време някой от селяните-войници си казали: “Защо сме толкова прости да ходим да измекеруваме (слугуваме) на турците, а да не си гледаме нашата работа”. И когато дошло Гергьовден те не отишли в Цариград. За наказание турците ги прогонили от селото.14 Действително част от жителите на с. Войник се разселили из околните села, други отишли в Котел и Жеравна, а най-голямата част отново се преселват в Панагюрище.15
Логично е да се приеме, че е имало второ по-късно преселване в Панагюрище, защото от панагюрската история се знае дори къде са били дворовете и имената на родовете дошли от с. Войник. А за първото станало през XV в. заселване там, е невъзможно да са запазени и се съхраняват такива подробни сведения. Второто преселване в Панагюрище не е било немотивирано. От десетилетия много местни търговци редовно изкупували животинска продукция и я продавали към Панагюрище и Копривщица. Докато първите преселници от Войник били предимно скотовъдци и земеделци, вторите били най-вече занаятчии.
След изселването на второто село Войник землището му останало пусто и празно. Оскъдни са данните за времето на това изселване. Пак д-р С. Табаков съобщава, че то е било изселено 80-90 години преди заселването на съществуващото сега с. Войника.16 Като се има предвид, че сегашното село е основано около 1858 г. следва да се допусне, че второто село Войник се е изселило някъде около 1770-1780 година.
Някои данни на пътешественици, преминали през нашите земи през XVIII век дават основание да се мисли, че може би това е станало по-рано. Немецът К. Нибур, който бил в състава на експедиция, която пътувала по пътя Цариград-Одрин-Г.Дервент-Еникьой (Каменец) - Автан през 1767 г. пише: “На 17-ти ... пътувахме 3 часа да Папазкьой (Попово), а от там 3 часа за с. Еникьой, повечето време през нисък гъсталак до следващото с. Автан”.17 През 1740 г. по този път минава и австрийското императорско представителство до Високата порта. Ето какво пише в своя дневник капитан Шад, командир на отряда, минал през нашите земи: “На 29 юли аз пристигнах и пренощувах в едно малко село наречено Автан, на шест часа път от Карнобат... продължихме пътя през една голяма храстовидна гора пълна с костенурки. Два пътя минахме по дървени мостове рекичката Башелу (Първенец) преди да стигнем едно село, наречено Изишери (Таштепе, Камен връх).18 Прави впечатление, че при тези пътувания никой от пътешествениците не споменава, че между селата Автан и Еникьой е преминал през с. Войник. Явно по това време то вече не е съществувало на главния път. Това второ село Войник е на запад и то от другата страна на реката Кабите.
За това, че в края на XVIII и първата половина на XIX в. село Войник с положителност не съществува свидетелстват следните факти. В началото на 19 век Войнишкия Бакаджик е бил територия на Индже войвода и Кара Кольо. Описвайки техните походи Б. Нейков често споменава името на Бакаджика, но никога за с. Войник.19 В интересните сведения за селищата в Ямболския край през 1830 г. събрани от руското командване сред сключването на Одринския мир фигурират имената на селата Хафтаний (Недялско), Енекьой (Каменец), Таштене (Камен връх), но никъде не се споменава село с име Войника.20
Уместно е да споменем и още някои известни ни обекти от миналото, за които историческата наука още не е дала компетентно мнение.
На върха Сокера на Войнишкия Бакаджик, срещу входа на Калето, някога е имало църква “Св. Петка”, която старите хора помнят като развалина. Под Калето под северния скат се намирала църквата “Св. Неделя”, също развалина. До преди 50-60 години от нея беше запазена част от висока стена, в която имаше долап (ниша) и в него кандило, където при посещения християните палеха свещи. Там имаше аязмо (свещен извор) с лековита вода. По късно каптирана като чешма. Наблизо има следи от старо селище.
По-надолу, на югоизток от манастира “Св. Богородица” в ниското място в местността Чалъ баир (трънлив баир) има следи от заселище. Личат гробищата и понеже терена не се обработва (ниска храстовидна гора), личат купищата камъни, където е била всяка къща.
В местността “Терзиевия кайнак” на 1,5 км югозападно от селото е имало заселище. По терена има останки от битова керамика. Това място на населението е известно като “Деди мизар” (гробище на нашите деди).
Край Юртската река до Стоянкиното деренце, западно от селото, също е имало заселище. Из нивите се намират много керамика, монети, гривни, елементи от гердани, наблизо личат гробища. Реката носи това си име, защото по бреговете й е имало юртища (заселища).
На западния скат в местността Гидика намиращ се между Малките баири и Големия баир, са Хайдушките къщи. Това са големи каменни хралупи, удобни за подслон. За тях преданието говори, че в далечното минало в тях са се криели хайдути, които са държали под око движението на минаващите по тези места пътници.
На много места по скалите на Войнишкия Бакаджик ясно се виждат знаци изкопани в тях, като звезди, луна, изображения наподобяващи камилска стъпка, копанка и др. Точно под Калето в северната му страна, в храстите има смъкнат надолу голям каменен стол (престол). Виждал съм го многократно, надолу по склона покрит от листа.
Всички тези и др. нишани (знаци) в продължение на много години подхранват иманярските страсти.
Знаем също, че из землището на селото на няколко места има гробища, на едри, високи хора (с големи кости). За тях преданието говори, че те като се спънат в къпинака трудно после се изправят. За това гробищата им наричат “Къпинковски гробища”. За тях повече нищо не знаем.


2. Възникване на днешното село Войника.


Османско робство.


От историята е известно, че около средата на ХIХ век има голямо преселване от Старозагорско и Чирпанско към почти обезлюдените земи в Ямболско и Бургаско. По това време се заселват много села в нашия край, едно от тях е село Войника.
Днешното село Войника е сравнително ново село. То възниква на мястото на турски чифлик, който е създаден няколко години преди това. А преди този чифлик мерата е принадлежала на чифликчията от село Саранлъ Еникьой (Каменец), и била доста голяма. В обширното поле около в. Бакаджик е имало много добри условия за скотовъдство.
По онова време сградите на чифлика се намират точно над селската чешма, където сега са дворовете на Жеко Люцканов и Колю Динев.
Местността около чифлика била покрита с голяма гора, деретата обрасли с непроходими храсталаци. Още като дошли, сутринта новозаселниците видяли в дерето голяма мечка.
В чифлика отглеждат едър и дребен рогат добитък. Има малко ниви предимно в Тарава и край Юртската река.
За времето на възникване на селото се срещат доста сведения, също за чифлика и собствениците му.
“Преди 18 години от същата тази дата (1870 г.) когато Ахмед Ефенди Абдилов от жителите на Одрин беше повикан и построил един чифлик у селото Войник.” И по-нататък: “... когато се разбягаха от околните села, заселиха се у реченото село и се възкачиха на 40-50 къщи, на които и пометатий Ахмед Ефенди после продаде и предаде речений чифлик...” 21
Освен този документ, най-старият с който разполагаме, в който се говори за новото село Войника, съществуват и други, от които могат да се почерпят сведения за възникването му.
“Сегашното село Войник се направило преди 28 години с новопришълци от Джъдъ Гьол...” 22 Сведение от 1886 г.
“Това село е от 40 години, жителите му са пришълци от ... Старозагорска, Новозагорска и Чирпанска околия... От носията на жените се вижда, че са от Старозагорското окръжие.” 23
От спомени, запазени от първите войничани, знаем, че когато от Джъдъ гьол (Любеново) Старозагорско научават, че около чифлика в местността Войнишки юрт може да се направи село, идват предварително и оглеждат мястото. Харесват го, защото има много гора, хубава вода и мера, която да разработват за ниви. По тяхните места в Увата земята била изтощена, малко, нямало пасища и липсвала гора. Новопреселниците вземат семействата си и всичкото имущество и добитък и се установяват на новото място. Това е първата голяма група заселници. Тук заварват само един заселник, който не работел в чифлика. Това е Стоян Кечеджи, родом от село Арнауткьой (Иричеково). Той живял с жена си и пасял многобройното си стадо кози по деретата. Колибата му била на брега на Сътма дере.
В писмо до Симеон Табаков, автор на историята на град Сливен, с дата 26 октомври 1902 г. Кръстинка Качулева, която по това време е учителка в селото, пише: “... Оставеното и запустяло село известно под името Войнишки юрт станало владение на някой си бей от Одрин. В 1858 г. през месец март, т.е. преди 45 години и нещо, около 80-90 години от изследване на старото село този бей подарява Войнишкия юрт на зет си, също бей за чифлик. Едновременно с заправянето на чифлика дохождат да се заселят и някои фамилии от старозагорските села, гдето станало нужда да се изселват. После постепенно са дохождали от Ямболско, Сливенско, Карнобатско и други. Всеки, който се заселвал давал на бея по 1000 гроша срещу място за двор и колкото му позволяват сили ниви да изоре. Който нямал да даде пари, трябвало пък да аргатува една година на бея и после получавал същото право за заселване. Цялата местност била покрита с гора, която в дворовете сечали и правели материал за градене, а пък местата за ниви горяли. Така се подновило името на село Войника близо след един век... Някой си Ахмед Ефенди построил от тъй запустялите остатъци от предишните две заселища Войника и Отлу кьой чифлик, около който се събрали българи из Старозагорско, Ямболско и т.н., по който начин се образувало трето заселище, на което дали старото му име Войника.” 24
Към горното можем да прибавим и сведенията, които дава пред съда на 22 октомври 1930 година по повод делото за мера със село Топузлари (Зорница) свидетелят Георги Шишков на възраст 90 години от село Авлалии (Палаузово): “Преди 70 години бях във Войника. Там пет години правих овчарлък. На войнишкото /мерата/, съйбия му беше Юсеин бей, сакат. Ходил съм на дюкяна му. Имаше кули. Той си продаваше мерата, гората, лозята и дюкяна. Пазаряха ги войничани. Не можаха да ги купят. Дойдоха хора от Драгоданово и Суруджалии. Наеха чифлика и го платиха. Чифликът беше във Войника. Тази гора Дишпудак беше на чифлика. Нея я купиха от бея, от Юсеин бей. Войничани нямаха пари и дойдоха други хора да купуват... Там бях когато войничани купиха чифлика. След като овчарувах 5 години тук, отидох в Автаня, напуснах село Войника две години след като се продаде чифлика. От тогава в село Войника не съм ходил, в гората не съм ходил. Юсеин бей живееше в чифлика си в село Войника и син му Ахмед бей живееше там. Мерата му беше широка и твърде не гонеше войничани. Гората на бея беше Караач бунара до Дишпудак гьол, там има калило, биволите там седяха. Когато беят беше в гората, войничани не сечаха гората...”. От думите на Георги Шишков можем да съдим, че чифлика е продаден 1862-1863 г.
И накрая от устни сведения на стари хора се твърди, че селото е основано през годината, когато са строили църквата в село Ени махле (Люлин). Със сигурност може да се приеме, че
с. Войника е основано през пролетта (месец март) на 1858 г.
Ако се проследят местата на дворовете на първозаселниците, ясно се вижда последователността на заселването им. То става от източно и западно на Селската река. Източно образуват Средна махала, а западно - Срещната махала.
От Любеново - Старозагорско идва първата и най-голяма група заселници.
От източната страна се заселват:
1. Стамат Колев идва семеен с петте си деца Георги, Диню, Колю, Слава и Стояна. Загражда голям двор. Това е целия квартал, където са сега старата община, здравния дом, като се започне от стария мост на реката. Стамат нямал пари да плати на бея правото си за заселване и затова работил в чифлика като кехая-надзирател. Разорава много ниви, бил е най-големия земеделец. На стари години се пропива и започва да продава имота си. Къщата, която била на мястото на старата община, я купува Теню Налбантина - дошъл от с. Люлин.
2. Тодор Калчев идва семеен с децата си Тоню, Дичо и Калчо. В неговия двор сега се намира двора на Дончо Енчев и църковния, т.е. целия квартал.
Синовете Тоню и Калчо се занимават със земеделие, а Дичо е овчар.
3. Райко Добрев идва семеен с двете си деца Добри и Вълкана. Говори се, че той пръв си очертава двора и го загражда. Райко и син му Добри се занимават със земеделие, Вълкана се омъжва във Войника. В стария двор сега живеят наследниците му Иван и Райко Добреви, в него влиза и кооперативния двор.
4. Марко Иванов идва семеен със сина си Теню и дъщеря Станка. Загражда двор до Райко Добрев, с когото си разделят квартала. Марко и син му Теню се занимават със земеделие. Станка се омъжва във Войника.
5. Райко Стоянов идва семеен със сина си Георги. Останалите му деца Коста, Теню и Рада се раждат във Войника. Георги е първия местен учител в селото. Коста и Теню се занимават като баща си със земеделие. Рада се омъжва във Войника. Загражда голям двор. По-късно син му Коста го разпродава. През 1897 година части от двора купуват Тодор Тенев и Петко Славов Бозаджиев, част от който по-късно продава на Енчо Тодоров и Петър Терзиев.
6. Коста Стоянов идва семеен само със син си Стоян, а Желю и Райко се раждат във Войника. Той е брат на Райко Стоянов, затова дворът му е до него, само че от другата страна на шосето, на север. В него живеят наследника му Енчо Желев Костов (Георги Мушука). Коста и синовете му Стоян и Райко се занимават със земеделие, а Желю става кръчмар.
7. Диню Димитров (Матен Диню) идва семеен с жена си и майка си Мата (1816 г.) Заселва се до Райко Стоянов. раждат му се три дъщери. Дворът му е също много голям, стига до Илю Люцканов Маринов. Част от него тогава подарява за църковен двор, където беше старата църква, сега е празен. В останалата част от двора сега живеят наследниците на Енчо Младенов и Желязко Кунев. Първата дъщеря на Диню е жена на Илю Динев (Кара Илю), втората е жена на Миндо Ив. Минтов, а третата му дъщеря Яна е жена на Панайот Гинов.
8. Диню Минчев Гърбуша идва семеен с децата си Мара, Стойка, Георги (Големия гърбуш) и Теню (Малкия гърбуш). Загражда двор до Матен Диню - също много голям, който от пътя стига до Топалята. В него сега живее Георги Тенев Гърбушев. Диню и синовете му се занимават със земеделие, имат и много овце. Мара се омъжва във Войника, а Стойка - в Александрово.
9. Георги Димитров Дерменджицки идва семеен с децата си Димитър, Марко, Радия и Колю. Дворът му е също много голям, започва от Злати Марковия, Добри Димитровия и този на Петър Радиев (сега там е спирката и магазина). Той и синовете му Димитър, Марко и Колю се занимават със земеделие, а Радия има воденица по реката към края на мерата (Радия Йорговата и е бил мелничар-дерменджия).
10. Митю Стоянов идва сам като ерген. Роднина е на Райко и Коста Стоянови и затова дворът му е източно от този на Райко. В него сега живеят наследниците му Стати Димов и Георги Димов (купен от Бою Велчев). Митю има четири деца - Димо, Стоян, Железа и Яна. Той и синовете му се занимават със земеделие. Желяза и Яна са омъжени във Войника.
11. Диню Калчев идва с баща си. Диню има един син - Стратия и една дъщеря. Занимавал се е със земеделие. Дъщеря му се омъжва във Войника. В стария двор сега живеят наследниците на Диню Стратиев; също в него са дворовете на Георги Ковача и Райко Андреев.
12. Йовчо Иванов (Йошката) идва сам. Рано се изселил и двора му купуват Димитър Неделчев и Димитър Петров Люцканов.
Остават място и за селски мегдан. Там през празниците става хорото. По-късно от него вземат по-малко място Иван Гърбушев и Иван Тенев Тодоров, които си построяват и къщи. Отварят си кръчми. Кръчма отваря и Райко Добрев. Още по-късно отварят праматарници Ралю Иванов и Петър Димитров.
От западната страна на реката се заселват:
13. Таню Славов (Майстора -1837 г.) Идва ерген, бил е железар. Избира си двор над Селската чешма, но по-надолу. Оженва се в село и има трима сина. Вълчо (1860), Господин - изселен в Ямбол и Драган (1865) също железар.
14. Диню Коев Хаджийски идва семеен със синовете си Теню (1846), Кою (1850), Петър и Неделчо (1856), а Иван (1862), Жеко и Слава се раждат във Войника. Дворът му е над сегашния мост. За синовете си Неделчо и Кою взема други дворни места (Неделчо Димитровия и Кою Василевия). Диню и синовете му се занимават със земеделие. Петър известно време е праматарин, Иван няколко мандата е кмет на селото (1869-1900; 1903; 1912-1913). Жеко - починал рано, а Слава се омъжва в с. Люлин.
15. Стоян (Стою) Калчев идва семеен със сина си Диню, а Калчо (1866), Минчо (р.1869) и Съба се раждат във Войника. Стоян Калчев е брат на Тодор Калчев. Стоян и синовете му Калчо и Минчо се занимавали със земеделие, Диню е овчар. Съба е омъжена в Черкешлии. Дворът му е до Диню Коев.
16. Илю Вълчев Пехливанов идва семеен с децата си Колю (1848), Теню (Тянката-1854), а Жеко, Люцкан (1859) и Бъна се раждат във Войника. Той разорал най-много ниви. Той и синовете му Колю, Жеко и Люцкан се занимавали със земеделие. Теню (Тянката) е овчар. Бъна се омъжва във Войника. Илю бил много як и се бори по сборовете, като остарява си загубил зрението. В стария двор остават да живеят наследниците му Васил и Илю Люцканови.
17. Иван Делииванов идва семеен с двете си деца Дончо (1850) и Алдин (1854). Дончо е зидар, а Алдин е овчар. В стария двор остава да живее Марко Алдинов и др.
18. Люцкан Тенев Мазъла идва семеен с децата си Теню, Ралю (1840), Господин (Кьосето-1846), Тила (1848) и Петър. Люцкан и синовете му се занимават със земеделие, Господин купува от турците воденица и е бил малко дерменджия (воденичар). Петър в 1902 г. е кмет на селото. В стария двор живеят неговите наследници Господин Ралев и Жеко Люцканов.
От Драгоданово - Сливенско идват:
1. Гино Недялков първо се заселва в с. Недялско, но не му харесва и идва във Войника. Идва семеен с децата си Панайот (1850), Слав, Жеко, Недялко и Иван. Всички синове на Гино се занимават със земеделие. В стария двор на Гино остават да живеят наследниците му Петър Панайотов и Христо Драганов. Той е до селския мегдан от североизток. Жеко и Недялко се изселват във Фердинандово. Техния двор купува Иван Иванов Енчев.
2. Петко Димитров (1837) идва сам. Загражда голям двор до Гино Недялков. Оженва се във Войника и има пет деца: Димитър, Богдан, Димо, Дечо и Злата. Той и синовете му Димитър и Богдан се занимават със земеделие. Димо е преселен в с. Александрово, Дечо умрял ерген, а Злата се омъжва в с. Зорница. Сега в Петковия двор живеят наследниците му Йордан Богданов, Бончо Стоев и Димитър Иванов.
3. Железчо живее малко във Войника и се изселва другаде. Неговия двор купуват Топалята.
4. Бою Минчев Тузара идва сам, загражда си голям двор, който обхваща почти цял квартал. В него сега са дворовете на Теню Боев, Ради Велчев, Иван Железаря, Киро Топала.
По това време Бою Минчев е сарафин (банков посредник) занимава се с валута и ценни книжа. Веднъж в Ямбол го нападат и обират. Държавата му взима имота и го разпродава. Той обеднява. Децата му са Матю (1865), Господин (1876), Теню (1886), Железа, Тона, Минка и Пенка. Синовете му материално трудно се замогват.
5. Двамата братя Стоян и Атанас Янчеви идват във Войника със семействата си. Стоян има само една дъщеря Атанаска (1850), а Атанас (1838) има пет деца: Вълко, Курта, Велика, Тяна и Иван. Всички се занимават със земеделие. В стария им двор остават да живеят наследниците на Иван Атанасов Къркелана и Мушуците.
Атанаска е омъжена за Тодор Мушука. Атанас много лъжел и затова родът е известен като Къркеланите (четиридесет лъжи).
6. Вълю Тодоров Рахнев (1835-1906) първо се заселва от Драгоданово във Воденичане, където живее 6 години. Не му харесва и идва във Войника. Загражда двор източно от новата църква, където живеят неговите наследници Иван, Вълко и Гочо Жекови Бозукови. Той идва семеен с децата си Жеко, Тяна, Велика и Съба. Вълко и син му Жеко се занимават със земеделие. Трите му дъщери се омъжват във Войника.
Заедно с Вълко Тодоров от Воденичане идва и се заселва Косьо Петров, той имал двама сина Петър и Стефан. В дома му сега живее наследникът му Митю Тенев Стефанов.
От село Завой идват:
1. Ради Мартинов се заселва семеен с децата си Митю, Георги (Йорги), Вълчо, Илия, Неда и Въла. Научава, че се строи село и дошъл. В село Завой имал неприятности с турците. Той бил предприемчив човек, там се занимавал с търговия на сол из околните села. Във Войника се занимава със земеделие. Син му Митю рано се изселва. Георги (Йорги) е овчар, известен като първия кмет на селото, умрял на 3.01.1896 г. Вълчо (1851) още щом се заселва работи две години на бея в чифлика, за да откупи правото на семейството си да се засели. Още тогава прави воденица (Вълчо Радевата - дядо Вълчевата). Илия е овчар, Неда и Въла се омъжват във Войника. Ради Мартинов загражда голям двор над Вълко Бозука. В него сега попада двора на Господин Колев (негов наследник) и училищния двор.
2. Иван Домусчиев идва с децата си: Колю (1851), Пею и Руса. Загражда двор до Ради Мартинов. Сега в него попадат част от училищния двор и пощата. Иван и синовете му се занимават със земеделие. Руса се омъжва във Войника.
3. Андон Иванов идва с единствения си син Теню. Загражда двор до Иван Домусчиев. Сега в него попада читалищната сграда. Андон и синът му Теню се занимават със земеделие.
4. Георги Яланджийски се заселва със тримата си сина Райко, Димитър и Кою (1852). Занимават се със земеделие. В стария двор остават наследниците на Димитър Йоргов. Част от него купува Станчо Тенев.
5. Диню Петков Джиграта идва семеен с децата си: Петко , Тодор, Теню и Дона. С него идва и брат му Христо - ерген. Загражда голям двор, който започва от Яланджийския и все покрай шосето до сегашния двор на Петко Тодоров Джигров. В него живеят многобройните му наследници. Диню и синовете му Петко и Теню са земеделци, а Тодор е овчар. Синът на брат му Христо е Петко, умрял рано, занимавал се е със земеделие.
6. Панайот и Бончо Драганови в село се заселват двамата братя неженени. Занимават се с овчарлък, като отначало пасат чужди стада. Имат малко земя. Панайот има четири деца - Недю, Бончо, Неда и Дина. Недю и Бончо са също овчари. Неда и Дина се омъжват във Войника. В неговия двор остават да живеят наследниците на Недю Панайотов. Бончо има две деца, Райко и една дъщеря.
Райко е убит във войната, а дъщеря му е омъжена във Войника. В неговия двор живеят наследниците му Бончо Райков и Йордан Райков (Делиборана).
От Елхово идва Димитър Индженски, семеен с двама от синовете си - Георги и Желязко (1851-1916), а Колю (Босия) се ражда във Войника. Георги е овчар, Колю - земеделец. Желязко заедно с Тодор Вълков в турско време са казълбашии.
Георги някога с търговци е ходил в Албания, знаел е турски. В стария двор живеят наследниците на Димитър.
От село Скалица идват:
1. Иван Карталака идва семеен със децата си Васил (1850) и Яна. Васил се занимава със земеделие. Яна се омъжва във Войника. Загражда двор южно от новото училище.
2. Тодор Вълков (Тилен Тодор) идва сам във Войника, няма имот и става говедар. С Желязко Индженски през турско време са казълбашии (пъдари), затова на Тодоровия род казват Казълбашиите. После се замогва. Оженва се за Тила Люцканова Тенева. Брат й Господин Кьосето купува воденица от турците, която по-късно продава на шурея си Тодор (Тилената воденица). Родът на Тодор се заселва в с. Генерал Тошево, а той сам във Войника. Тодор има син Иван - занимава се със земеделие и дъщеря Жела - омъжена във Войника. Загражда двор до Иван Карталака, източно от него. Сега там живее Тодор Иванов.
Другите семейства от Скалица се заселват в Срещната махала.
3. Злати Димитров Шалапана идва семеен с децата си Иван, Рада, Димитър (1847 г.), а Диню се ражда във Войника. Заселва се покрай шосето срещу Петър Радев. Дворът му по-късно е поделен между тримата му сина. Рада се омъжва във Войника.
4. Цоню Иванов идва семеен със сина си Иван. Другите му деца се раждат във Войника. Милан (1861), Вълчо (1861), Георги (1871). Дворът му е до този на Злати Шалапана. Синовете му Иван, Вълчо и Георги се занимават със земеделие, а Милан е овчар. В стария двор живеят негови наследници.
5. Стойчо Калмука идва семеен с децата си Димитър, Доню (1851), Георги и Вълкана. Той и синовете му се занимават със земеделие. В двора му остават да живеят негови наследници Диню Дончев, Димитър Дончев и др.
1. Иван Маринов Топала идва от село Козарево - Сливенско. При едно голямо наводнение решава да се изсели. Първо се заселва в Тамарино, където живее малко и се установява във Войника. Купува двора на Железчо, който се заселва другаде и затова остава в средата на селото сред първозаселниците. Иван идва с четири сина и една дъщеря: Иван, Христан (1837), Марин, Стоян (1846) и Вела. Той и синовете му Йою, Марин и Стоян се занимават със земеделие. Христан е овчар на семейното стадо, което се състои от 500-600 броя овце и кози, с което идват от Козарево. Вела е омъжена в с. Александрово.
2. Иван Йовчев Манастирджията идва с децата си Йовчо (1837) и Мария. Той идва от Суруджалии. На Иван принадлежи инициативата за възстановяване на манастира, след заселване на селото. Говори се че му се присънило, че там него място зад Бакаджика е свято, и с младежи копали и намерили църковни предмети. Признали мястото за свято и по-късно построили манастирската сграда. От там го наричат Манастирджията. Синът му Йовчо се занимава със земеделие, а Мария е омъжена във Войника. В стария двор живеят наследниците му Тодор Йовчев и Йовчо Василев.
Няколко години след заселването на първата група от Любеново - Старозагорско от там идва и втора, също така многобройна. Те основават една цяла махала, която тогава и доста по-късно наричат Новата махала. Тя започва от двора на Джигрите и все покрай главния път-шосето си подреждат дворовете. Остават място и създават самостоятелен селски мегдан (център), впоследствие там изкопават и кладенец (селския кладенец). Понастоящем това е селския парк срещу Иван Железаря. В далечното минало там са почивали камилските кервани на търговците закупуващи жито от селото.
Почти зад двора на Джигрите се заселва Кънчо Тонев. Избира си място между двете дерета. Той идва семеен с децата си Тоню и Куна. В стария двор остават да живеят Теню Тонев (Железаря) и Стоян Тонев (Червенката). Кънчо не успява да разоре достатъчно нива. Затова на наследниците си остава малко земя. Куна се омъжва в Азбеглии.
2. Кара Тоню идва семеен с децата си Добри (1852), Теню и Иван. В стария двор живее Найден Колев (майка му е от този род). Занимавали са се със земеделие. Кара Тоню по време на Първата световна война попада в плен. Във Франция лежи из затворите и по-късно се завръща. Той е братовчед на Димо Колев.
3. Минчо и Велчо Стоеви идват без баща си. С тях идва и братовчед им Стою. Те се заселват до Кара Тоню. Стария двор е разпределен между наследниците Злати Стоев, Велчо Минчев и Христо Стоев.
4. Райко Славов идва с децата си Енчо, Митю и Димитър (близнаци), Тодор, Слав и Деспа. Занимават се със земеделие. Най-големият брат Енчо разорава най-много ниви от братята си. Той има 8 сина и четири дъщери. Впоследствие на всеки се пада по малко земя. В стария му двор остава да живее Добри Димитров Енчев.
5. Теню Славов е брат на Райко Славов, затова и дворът му е до неговия. В него остават да живеят наследниците Марко Тодоров и Господин Славов. Теню идва с двамата си сина Тодор и Енчо (Дългия) и с четири дъщери. Теню не е искал да се изселва от Любеново, но синът му Енчо като по-буен имал спречквания с турците и те се канили да го убият, затова решават да дойдат с другите.
6. Дралчо Иванов идва семеен с единствения си син Иван. Избира си двор до Теню Славов. В стария двор сега живее Дойчо Стоянов.
7. Срещу Дралчо се заселва Димитър Иванов Русев (Кърцъка), който идва семеен със синовете си Иван (1836) и Киро. Успява да загради голям двор и с двамата си сина разорава повече земя.
8. Димо Колев се заселва до Кърцъка. В стария двор остават да живеят наследниците му Георги и Теню Илиеви. Всички деца на Димо са родени във Войника - Колю (1866), Теню, Илия (1870), Тоню (1873) и Диню. Всички заедно с баща си се занимават със земеделие, имат и много овце.
9. Тодор Мушука идва сам неженен. После се омъжва за дъщерята на Стоян Янчев - Атанаска. Като на зет, Стоян му отделя част от двора си. В него сега живеят наследниците на Тодор.
10. Иван Жеков Тонев (Галибаря - р. 1837 г.) се заселва до Къркеланите. Заселва се сам малко по-късно. Оженва се и има четири деца (Тоню, Жеко - Бакърджията, Теню и Неделя. Иван е бил воденичар на Ради Йорговата воденица, където е убит през 1897 г. Синовете му се занимават със земеделие. В стария двор живеят наследниците му.
11. Янко Стоянов (1831) от Любеново идва по-късно. Първо се заселва в село Асеново. Имал три хубави вола, но синът на тамошния чифликчия искал да му ги вземе. При опит да ги открадне, Янко го набил и избягал във Войника. В неговия двор сега живеят неговите наследници Янко Желязков и Драгия Тенев. Децата му са Теню (1858), Желязко, Енчо (Еню - 1864) и Славка. Синовете му се занимават със земеделие. Теню е бил кмет на селото (1896-1897). Славка е омъжена във Войника.
13. Георги Тенев Коларя идва също по-късно, като купува малко двор от Панайот Драганов. Синовете му: Георги е арабаджия (колар), Иван - земеделец, Жеко - изселен в Александрово. Неделя е омъжена в с. Недялско.
14. Дичко Петков (Кюмюрджията) имал само един син Желязко (Джандаза - 1868). Дичко се е занимавал с добив на въглища в Кюмюрлюка. Има малко земя. Наследниците му са говедари на селския сюрек. В неговия двор сега живеят наследниците му. На негово име е Дичковия кайнак.
Енчо и Димитър Радеви Еледжишки, двамата братя идват от село Еледжик (Висока поляна), Кърджалийско.
Когато черкезите разгонват населението на тяхното село и убили баща им Ради и майка им, петте им деца се разпръснали. Енчо (Еню) и Димитър се заселват във Войника. Аргатували из селото. Енчо е 15-16 годишен. Осиновява го дядо Миню. Задомява се за Дона - дъщерята на Диню Джиграта. Димитър не създал семейство. Като млад работи, певец е в църквата и като остарява отива в Манастира.
Тоню Димов идва от Генерал Тошево със семейството си. Дворът му е над Селската чешма, до Таню Майстора. Има три деца Симеон (Симан), Иван и Каля. Симеон имал малко земя, занимавал се с бакалия и кръчмарство.
Иван се занимава със земеделие като баща си. Каля се омъжва във Войника.
Стоян и Курти Николови идват от Новоселец - Новозагорско. Купуват двор от Стамат Колев. Стоян дълги години е свещеник в селото. Курти е одворен и в този двор живеят наследниците му.
Димитър Михалев Ковача идва от Лозенград като ерген. Купува двор от Диню Калчев. Основният му занаят е подковач.
Иван Жеков Загореца идва сам от Трявна. В село работи като зидар със зидарска бригада. През зимата остава като кръчмарче при Петър Люцканов и се оженва, купува малко двор от Бою Минчев. Сам отваря кръчма.
Така продължили единичните заселвания и изселвания.
Когато окончателно купуват чифлика и се издължават на бея, селото брои 36 къщи. По предание се знае, че чифлика купуват за 80 златни алтъна, които войничани вземат в заем от един бургаски търговец, на който впоследствие се издължават в жито. Няма сведения след като купуват чифлика, как селяните са си разпределили купените имоти (ниви, лозя, сгради и др.).
Пръв кмет на селото е Георги (Йорги) Радев. Не е известно какво образование е имал, но със своята обществена дейност той изиграва важна роля за обособяване на селото като административна единица. Обединява интересите на всички новозаселници и ги отстоява пред турските власти по време на робството и доста време след това. Много години е избиран за кмет. Много буден мъж, хитър, находчив, сладкодумен и убедителен в разговор. Знаел е отлично турски език. Турците го почитали и имал голямо влияние сред тях. Основното му занятие е овчарлък. Винаги носел на кръста си силяхлък (оръжие). Той, заедно с Бою Минчев Тузара, от името на селото уреждат покупката на всички имоти на чифлика в полза на селото. Георги Радев починал на 3 януари 1896 г.
Поради това, че местността се нарича Войнику юрту, новообразуваното село започва да се нарича Войник, а от 1881 г. Войника. Това е третото село в този район, което приема името Войника.
Тъй като населението му е събрано от различни краища, носията била разнообразна, говорът също. Някои от обичаите на едните не били известни на другите. Така например, на Благовец по Ямболските села бият тъпани, тенекии и други, да бягат змиите и гущерите през годината. Този обичай обаче в Старозагорско не бил познат и като ги слушали, някои се плашели и викали “Бягайте, че един народ напада селото”, а други “Бягайте, че тюлюмбеците идват”.
Установяването на селото на това място е свързано с трудности и спорове за уточняване на границата на мерата.
Пръв голям спор е със село Башалии (Първенец). В споменатото Решение, се хвърля значителна светлина не само върху причините на спора, а така също и върху цялостната обстановка около заселването и др.
Там се казва: “Когато се пръснало и разпиляло старото население” на селата Башалии и Войника, тези две села останали пусти и празни и землищата им празни и не обработваеми повече от 100 години, а преди 40 години се заселва село Башалии и като съседи на землището заварват село Саранлъ Еникьой (Каменец). Заедно с тях са ползували земята задружно, като са сечали дърва и пасли добитъка си. Но преди 18 години Ахмед Ефенди Абдилов от Одрин на свободната мера построява един чифлик “у селото Войник”, т.е. 1852 г. Тогава обаче се появява спор за границите на мерата между Башалии и чифлика. Но “посредством лицата, които бяха събрани от населението на околните села”, се спогодили с бея и определили границите. След като са прекратили спора използували мерата така “съдружно”, както преди с населението на село Саранлъ Еникьой (Каменец). Така живели няколко години в съдружие. От околните села са дошли и се заселили в чифлика хора и се “възкачиха на 40-50 къщи, на които и поменатий Ахмед Ефенди после продаде и предаде речений чифлик”. Добросъседските отношения с новите войничани не са били нарушавани повече от 10 години, но от две години войничани (1870 г.) “запрещват ползуването за сечене на дърва и пасане добитъка” по границите на землището. Затова башалийци същата година възбудили дело срещу войничани, като проявили претенции за мерата чак до Караач бунар (до малкия баир).
Делото е гледано през 1870 година, на мястото на спора. Призовани са по няколко селяни от двете села като официални пълномощници. От страна на село Войника са: Георги Радев, Димитър Иванов, Илю Вълчев, Георги Георгиев представящи още 50 семейства от селото. Делото е гледано от Окръжно Гражданско и Касационно съдилище в Одрин.
Спорът между двете села придобива сериозни размери, защото на заседанието на съда присъстват над 10 представители на турската власт и свидетели турци от околните села, като на страната на Башалии са 18, а на страната на Войника 23 свидетели, всички османски поданици. Войничани упорито защитават своето право за утвърждаване на земите си. Във връзка с този спор Георги Радев с коня си отива в Одрин да извади “владало” - решение за собственост върху спорната земя. Там среща много трудности. Продава коня си, за да даде подкупи и се връща пеша. Справя се отлично със задачата. Делото е спечелено и е изваден нужният документ, мерата е узаконена.
По-късно, в началото на века има спор за мера около Бакаджика и Манда гьол и със село Сараилъ - Еникьой (Каменец).
Особено сериозна и продължителна форма придобива спорът за гора със село Топузлари (Зорница). Спорът е за 800 дка гора на обща стойност 800 000 лева по тогавашен курс. В съда войничани твърдят, че около 1918 година тази мера, намираща се в местността Кавака, е била завладяна от Топузларци. Делото е започнато в края на 1928 година и след многократно отлагане и преразглеждане е проточено до 1942 г. и е спечелено.
Призовани са много свидетели - селяни от околните села, предимно такива, които били ратаи във Войника и Топузлари. Делото е гледано на мястото на спора и се прави оглед на мерата. Интересно е, че в своите показания свидетелите правят подробни описания на разположението на местностите тогава със съответните им имена и дават много други сведения. Например: “Във Войника бях слуга при Терзи Димитър и дядо Минчо, живях 12 години”; “В 1909 година съм пасал 7 месеца около 600 глави добитък като кехая на сюрека на село Войника”; “След Руско-Турската война две години правих овчарлък в село Войника и затова съм дохождал по тези места. На Христан Иванов от село Войника пасях козите и овцете. 500-600 овце пасяхме и идвахме тук на паша”. “Правих овчарлък по тези места през 1890-1891 година... През 1898-1899 г. ... пътят Тозлу йолу работеше тогава, минаваха коли сол от Бургас, карани от гърци”. “Бях овчар на Христан от с. Войника, зад баира ни беше къшлата”. “Селата Войника и Топузлари бяха тогава заедно, кметът живееше в село Войника, преди 30-35 години време”. /от протокол 1933 г./. “Бях в Доруклии чирак при един черкезин. Той ме провождаше да сека дърва - войничанските куроджии ни гонеха. Това беше през турско време, след 5-6 години дойде Русия. В село Войника тогава бяха само българи”. 25
Османско робство. През дългия период на османското робство районът около днешното село Войника и най-вече Войнишкият Бакаджик е харамийско свърталище. Обрасъл с вековни и труднодостъпни гори той е убежище на хайдушките дружини. Намира се между Стара планина и Странджа, далеч от големите градове, а в непосредствена близост до възела на важни пътища, свързващи цяла Източна България и вътрешността на страната. Войнишкият Бакаджик е любимо място на Индже войвода и неговия верен другар - байрактар Кара Колю. И до днес са известни така наречените Инджеви извори, намиращи се в южното подножие на Войнишкия Бакаджик, сред широколистна гора, в ниско и скрито място.
През Войнишкия Бакаджик през месец май, 1854 година минава с малка чета Г.С.Раковски при връщането си от Цариград. Известно време по тези места броди и четата на Панайот Хитов до Гергьовден 1861 год. Бакаджикът е скривалище и на Вълчан войвода, Дъглъ Стоян, Димитър Калъчлията и много други воеводи.
По предание се знае, че около Бакаджика многократно са нападани турски потери, хазната с данъците и други. Ето какво се разказва във връзка с това в селото: “Веднъж хайдути затварят пътя с дървета в най-гъстата част на гората. Вървящата пред кервана охрана предупреждава веднага: “Дур, йол кести” /Стой, пътя е затворен/ и докато тя реагира, хайдутите нападат и разгонват охраната. В ръцете им остават 6 катъра със злато, което после скриват зад Бакаджика в местността “Черния бюлюк”. В суматохата обаче един катър се отделя и се запилява из гората. На другия ден го намира едно свинарче от Войника, което пасе свинете на чифлика. То взема парите и ги скрива в свинарника, по-късно с тези пари се изселва към Ямбол.”
Някога местността Кабите била обрасла с голяма и гъста гора, деретата били дълбоки и непроходими. Там имал къшла известния тогава пастир Серю-кехая, който имал голямо стадо, което пасял с помощниците си. Той бил приятел на хайдутите и най-вече на Кара Колю. Често Кара Колю отсядал при Серю и той го гощавал с мляко, сирене и месо. Серю бил много пъргав, той също като Кара Колю можел да прескочи пълна кола с тръне.
Веднъж при Серю дошъл пак Кара Колю с дружината си. Серю му се оплакал, че преди малко тук идвала разбойническа потеря от турци, които му взели млякото, сиренето и няколко добитъка. Кара Колю веднага се отправил към посоченото му място, където разбойниците се гощавали. Открил ги, прецелил се и убил главатаря в момента, когато пиел мляко с бакъра. Хайдутите нападнали и разбили разбойниците. Взели им почти всичкото ограбено от населението злато. Една част за благодарност дали на Серю. Той го скрил в Сътма дере в Тарава, където били неговите егреци в Язлъка. Кара Колю скрил останалата част в местността Дичковия кайнак.
Заселването на черкезите е придружено с много големи притеснения и насилия над българското население. Черкезите са едно от племената, които най-малко пребивават на Балканския полуостров. Те спадат към западната група на многобройните кавказки племена, които дошли в средата на ХIХ век в пределите на османската империя. Най-много идват след 1864 г., когато се заселили и заели цели села. Черкезки села били Правдино и Александрово, съседни на новосъздаденото вече село Войника.
Още се помнят и разказват случки свързани с това време. Ето някои от тях: Една нощ овчарите Христан Иванов Топалски, Диню Колчаклията (Сербез Диню), Теню Илев (Тянката) и Алдин Делииванов били хванати от двама въоръжени черкези на коне в местността Андонов кайнак. Черкезите ги вързали и повели към Доруклии (Правдино), та после да искат откуп за тях. Като навлезли в едно дере, Христан и Диню през това време успели в тъмното да си развържат ръцете, и със закачените на поясите си овчарски геги се нахвърлили върху черкезите, съборили единия от коня му, но другият гръмнал с пищова си, улучил Диню и избягал. Убили падналия на земята черкезин. След като разбрали, че Диню е смъртно ранен, тримата побягнали. Страхувайки се, че избягалият черкезин ще доведе от село Доруклии други черкези и че могат да разберат кои са другарите на Диню, се връщат и го доубиват, самите те се укриват. Още на другия ден селото се напълва с черкези, които търсят съучастниците в убийството. Повело се следствие, но на него от българска страна настоявали, че навярно двамата са се убили взаимно и с това като че ли разпрата приключила.
Черкезите обаче не се задоволили с това решение и търсели случаи за отмъщение. По-късно научили, че между участниците в убийството е замесен и някой от Топалския род и искали да си отмъстят. Такъв случай им се отдал. Един летен ден отишли в къщата на Йою Иванов, най-големия брат на Христан. Йою щом видял, че идват у тях черкези, се скрил в комина на къщата. Черкезите го намерили и го намушкали с ножовете си още в комина. Извели го на улицата и настоявали да каже къде се е скрил брат му. Той не им казал нищо, не издал брат си Христан. На улицата Йою, целия окървавен, викал на братята си за помощ: “Къде сте братя, елате да ме спасите, че аз си отивам”. Двамата му братя се скрили в съседите и от страх от многобройната черкезка банда не посмели, и то без оръжие, да му се притекат на помощ. По това време четвъртият брат Христан, когото търсили черкезите, се запилял към Ямбол, докато се позабрави случая с убития черкезин и Диню. Когато се върнал в село и научил за трагичната смърт на брат си Йою, дълго време упреквал двамата си братя, че не направили нищо, за да помогнат на бате си Йою.
Ето и друг случай, свързан с черкезките своеволия:
Една лунна лятна нощ същият Христан Иванов Топалски пасял овцете в местността Джибите. При него дошли двама черкези от село Хасаноглу (Александрово). Хванали го и заплашили, че ако не им даде парите си, ще го убият. След като им обяснил, че в себе си няма пари, а ги държи вкъщи, той ги повел не през Гидика, а по високото на Бакаджика. Овцете оставил на помощника си Бончо. Като ги повел към селото, им казал, че трябва да минат през гъстата гора на Гюнгюрмеза, за да не ги видят хората. През това време той мислел как да се отърве от тях. Слизайки към селото, Христан бързо извадил ножа от навущата си, обърнал се бързо, замахнал и повалил първия черкезин. Докато се окопити вторият, повалил и него. След стореното побягнал към селото, взел кирка и лопата и жена си да му помага и се върнал към убитите черкези. Жена му като видяла убитите и кръвта, която блестяла като катран на лунната светлина, й прилошало и припаднала. След като се съвзела, Христан я върнал в селото. Сам, колкото му сили останали, копал и ги заровил. Върху прясната пръст натрупал много дърва и запалил огън. До сутринта огънят догорял, Христан и Бончо през пепелта прекарали няколко пъти стадото и следите от прясната пръст се заличили. Дълго време след този случай Христан все стоял на щрек за неприятни последици, но нищо не се случило.
Друг път в местността Енимахленската шума двамата братя Панайот и Бончо пасяли стадото на Христан Иванов Топалски. При тях дошли трима черкези на коне. Без да питат, отделили от стадото 50-60 овце и кози и ги подкарали към село Доруклии (Правдино). В това време Христан, който бил в село и се връщал при стадото, видял какво става, пресрещнал черкезите и отдалече стрелял няколко пъти по крадците. Черкезите се изплашили, изоставили крадения добитък и побягнали.
Друг случай, който ми разказа баба ми Минка Тенева Топалска. Случвало се, черкези, дошли от Доруклии, да се мотаят из улиците на селото ни в това, ни в онова време. Тогава цялото село било в напрежение. Майката на баба, тогава млада булка, се връщала от селския извор, където ходила за вода. Точно до вратника на двора им, един черкезин я хванал за ръката и започнал да й показва как щял да й отреже китката, ако не си даде златната гривна. Тя се дърпала и не искала да я даде, защото й била сватбен подарък от свекъра й. Започнала да вика за помощ. В този момент на двора свекърът Марко Иванов внимателно следял непредвидената неприятна среща и дялал нещо на дръвника. Като разбрал какво става, извикал: “Дай му я, булка, дай му я, аз нова ще ти купя. Тия гадове нямат наяждане”. С това инцидента приключил.


3. Освобождение на селото от руската армия


През месец април 1877 година Русия обявява война на Турция. През месец юни руската армия минава Дунава при Свищов. Лятото на същата година Дунавската армия на генерал Гурко настъпва към Стара Загора. Месец януари 1878 година се предприема общо настъпление по нашите земи в Ямболско към Одрин. Отстъпващите към Одрин и Лозенград турски войски започват да измъчват, убиват, да палят и ограбват. Особено в това отношение се проявяват черкезите. Ако знаели предварително, кои са по-заможните българи по селата, ги измъчвали и ограбвали златото им. С много стада добитък отсъпващите се оттегляли към Одрин и Лозенград.
Баба ми Дена е от село Автаня (Недялско) и нейната майка й разказвала, че турците като почнали да бягат, правели големи зулуми. Българите се уплашили и решили да бягат. Тяхното село е тъкмо на пътя на отстъплението. Селяните, уплашени, се насочват към град Ямбол, да се спасяват в по-големия град. За там тръгва прабаба ми с всичките си деца. Пред Безистена в Ямбол тя видяла убит турчин и с насъбралата се мъка и мъст взела един камък и го хвърлила върху него, като го придружила с проклятия.
Дядо Марко Тодоров от село Войника в това размирно време бил 6-7 годишен. Той разказва: “Населението очакваше идването на руснаците с голям мерак, чакаха да се отърват от турците. Няколко дни преди да пристигнат руските войски, турците от околните села, с много натоварени коли, започнаха да минават през село и да бягат. Бягаха и черкезите.Тогава от село Доруклии пристигнаха 5-6 черкези, всичките на коне с пълни дисаги на гърбовете им. Хванаха Матен Диню, Марко Иванов, дядо Алдин, Таню Майстора и дядо Стоян, за да ги мъчат за пари. Затвориха ги в дядо Марковата къща и там започнаха да ги мъчат. Слагаха им нагорещени пиростии на врата, горяха ги с нагорещен ръжен по гърба. На двора се чуваха страшни писъци. Един черкезин с пищов пазеше от вън на вратата. В другата стая черкезите бяха събрали жени от селото. Така ги наблъскаха в стаята, че не можеха да вдигнат от земята падналите в краката им деца. Жените плачеха и проклинаха, а децата наддаваха писъци. Аз бях на двора и гледах и слушах всичко. Приближих се до черкезина, който стоеше при конете, вързани за крушата в двора. Той извади пищова си и го насочи към мене, за да не се приближавам. Плашеше ме. От писъците конете се тревожеха и силно цвилеха, тропаха с копита. В този момент в двора нахълта един черкезин на бял кон и също с пълни кожени дисаги. Обърна се към черкезина, който стоеше пред вратата и на турски каза: “Не япъйорсунус бурда московлер гелдилер Кайбилерда” /Какво правите още тук, московците дойдоха до Кайбиляр /с. Странджа/. Тогава черкезите набързо се метнаха на конете и напуснаха селото. Изплашените жени разказваха, че черкезите, като ги събирали из къщите, казали, че ще ги водят някъде и трябва да си вземат всичкото злато - алтъни, гривни, обеци и пари. След като ги затворили в голямата стая у дядо Маркови, единият черкезин влязъл и обрал всичките им златни накити. Мъжете се бяха скрили по гората и деретата. Когато се върнаха с ужас слушаха за преживяното. Горените дълго време си лекуваха раните. Таню Майстора не беше богат човек, но в суматохата и той пострада заедно с другите. Пари черкезите от измъчваните не получиха.”
Няколко дни след този случай през селото преминават руските войски. Навсякъде освободителите са посрещани от неселението сърдечно, поздравявани са, канени са вкъщи и гощавани.
Един руснак казвал на майката на дядо Стою Джигров: “Бабо, с тази кобила Маша преплувах Дунава. Много руснаци се издавиха в нея”. Войниците били уморени. Поканили ги вкъщи, нагостили ги с чорба, а дядо Стою, който тогава бил на 4 години, взел най-голямата дървена лъжица и я подал на гостите. Те се шегували с него като го питали, няма ли още по-голяма лъжица.
Руската войска идва във Войника от село Автане /Недялско/ по главния тогава път. Една част се настанява за пренощуване на бивак в местността Голия кайряк. След като си тръгнали на едно дърво останал байрак и от тогава тази местност се нарича Байряк баир. Твърде е възможно стануването им на това място да не е случайно. На северозапад в ниското встрани от пътя се е намирало първото село Войник. Възможно е да са имали на своите карти отбелязано на това място селище, което разбира се не заварват там.

Бележки:
1. Турското завоевание на България и съдбата на последните Шишмановци, Изв. на БИД, т. VII-VIII, 1928, с. 130
2. Държавен архив - Ямбол, ф68к, оп.1 , а.е.65; Балчо Нейков, Цит. съч., с.32
3. Цв. Георгиева, н. Генчев, История на България, през 15-19 в., С., 1999, т. II, с.179-181
4. Исторически музей-Сливен, Архив на д-р Табаков
5. П. Делирадев, Принос към историческата география на Тракия1 1953 г.
6. Исторически музей-Сливен, Архив на д-р С. Табаков:а.е.8, л.17; В Стефанов, Панагюрище, С., 1966
7. Ив.Дундаров, Към историята на градовете и селата от Ямболски окръг, В. Нар. другар, № 56 от 15 май 1979
8. М. Петров, Село попово, Шумен, 1993, с.81-82
9. Исторически музей-Сливен. Архив на д-р С. Табаков
10. П. Делирадев, Цит.съч.,
11. Пак там
12. Б.Нейков, Цит.съч.
13. Исторически музей-Сливен-Архив на д-р С.Табаков
14. Пак там, Цит.съч.
15. Б.Нейков, цит. съч.
16. Исторически музей-Сливен, Архив на д-р С.Табаков
17. Л.Н.Попов, пътуване от Цариград през България, Пс, С.,1908, кн.69,с.280-281
18. Известия на държавните архиви /ИДА/, С., 19791 т.37, с.59
19. Б.Нейков, Цит.съч., с. 42-43 и др.
20. Н. Тодоров, Руски документи за демографското състояние на част от Източна България през 30-те години на 19 век, ИДА, С.,1967,т.13,с.199-212
21. Решение на Окръжното управление на гражданското икасационно съдилище - Одрин 19.ХII.1873 г. /препис от турски език/
22. К и В.Шкорпил “Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия”, Пловдив, 1888 г.
23. Етнографски институт и музей при БАН, фолклорен архив пор. - 277
24. Народен музей - Сливен, Архив на Табаков “За селищата в Югоизточна България”
25. ДА - Ямбол, фонд 68-К, оп.1 арх.ед. 65